Пак сме по-зле от хората в Чад

Обикновено не обръщам чак такова внимание на класациите, измерващи това как хората се оценяват в различните държави, но последната попаднала пред очите ми, направена от Галъп и публикувана във Форбс, привлече вниманието ми с публикуването на цялата таблица с резултатите.

Накратко – зададен е на хора от 155 държави, между 2005 и 2009-та (хваща само малко от кризата и това вероятно поизкривява резултатите, но…) простият въпрос как оценяват общото задоволство от живота си в скала от едно до десет. После същите въпроси са задавани за това как е преминал точно определен ден, тоест е оценено и ежедневието им.

Резултатите не ме изненадват с това че българите се оценяват като нещастни в живота. Но е поразително колко зле се оценяват – България е на 137 място по самооценка от 155 държави! Оценили сме се между Чад и Сенегал – първата – една от най-бедните (ама наистина) държави в света. Зад нас са само няколко африкански държави, Хаити и Камбоджа.

Не е и никаква изненада, че по самооценка сме най зле в Европа. Но съседна Македония е на 96-то място, Албания е 103-та, а Румъния – 73-та. Ние сме и ясно изключение от доста забележимата корелация между богатство и самооценка.

Просто е налице поредното доказателство, че в световен мащаб сме на челните места по мрънкане без причина. Пътищата ни не били като германските, плажовете не са като тайландските, данъците не са като в Монако, политиците не са като шведските, а престъпността ни е по висока от сингапурската.

Нищо че пътищата ни са много по добри от Украинските (оценили се на 73-то място), плажовете – по-добри от холандските (4-то място), местни данъци практически не плащаме, за разлика от англичаните (17 място), политиците ни са много по-добре от туркменистанските (18 място), а престъпността няма нищо общо с мексиканската (18 място).
Но мрънкачите ни са ненадминати. Нямаме никаква трезва преценка, нито в сравнение със себе си от преди време, нито с околните. Само ни бива да гледаме в паницата на германци и американци, които са работили столетия, за да са там, където са сега. И да сме нещастни…

снимка сс Pink Sherbet Photography

Няколко поуки от един откраднат телефон

Няколко поуки от изминалата седмица.

Първо, трябва да си пълен цървул, за да отидеш на море, да платиш по 200 лева на ден и преди да си тръгнеш да откраднеш нечий телефон. Нагледна демонстрация, че кражбата няма нищо общо с нуждата, а само с възпитанието. А е и трудно да се дистанцираш от подобни хора.

Второ, нашите полицаи (и тези с които се сблъсках в частност) са напълно незаинтересовани да помагат, макар и много любезни. Приеха ми жалбата и… нищо, въпреки цялата информация, която имаха. Което ме води до:

Трето – полицаите използват забраната за проследяване на мобилни телефони, заложена в ЗЕС за за извинение, как няма да намерят телефона, защото съда не разрешавал (кражбата на телефон не е тежко престъпление). Нищо че с моето разрешение (собственика на телефона) както МВР така и мобилните оператори има пълното законно право да проследят телефона и това няма нищо общо със ЗЕС. В ЗЕС се разглежда случаите за проследяване без разрешението и без знанието на собственика на телефона.

И последно, да ти откраднат телефона може да има и положителни страни. Можеш да провериш дали не се привързваш твърде към една обикновена вещ. Което не е хубаво и това че съм свикнал да си проверявам блоговете през телефона и да си пиша черновите там, не значи че не мога без телефона. Мога и поне се радвам да разбера, че е така. А и получих шест дни без телефонни обаждания – през 2010-та това си е направо подарък…