Даниела и Михаил

През последните седмици бяхме засипани със съобщения за строежи на магистрали. Да обобщя:

• Марица – готова до края на месец Август (не знам за какво трасе става дума, сигурно от Харманли до границата, което не е точно цялата нужна магистрала)
• Тракия – и трите оставащи етапа се строят
• София – Калотина – проектира се и скоро трябвало да се строи
• Люлин – сагата трябвало да приключи другата година
• Връзката Хемус – Околовръстен път – процедура за избор на изпълнител
• Отпуснати са пари за магистрала Струма (не е ясно докъде и дали участъка до Диканя най-после ще се именува официално магистрала)

Нещо да прави впечатление? Освен че най-после имаме толкова дълго чакан прогрес по тези проекти? Да – всичките са в Южна България! За Северна България се говори само за някакви кръгови в Бяла и Търново.
Аз много рядко пътувам из Северна България и много не ме интересува има ли път или не (или не пътувам, защото няма свестни пътища :) И разбирам напълно, че повечето трафик е в Южна България. Но може и повечето трафик да е там, защото няма свестни пътища. И инвеститорите отиват на местата с по-добра инфраструктура, което още повече нарушава баланса, което води и до икономическо изоставане и така нататък в омагьосан кръг.
Това което искам да кажа в заключение е, че големите инфраструктурни проекти не трябва да се използват само за сляпо следване на моментните нужди, а и за прилагане на мощни стимули за регионално развитие. Където Северна България вече видимо изостава. Според мен спешно, много спешно трябва да се направят:

• Цялата оставаща магистрала Хемус (+ ремонт на абсурдната отсечка близо до Варна, ако още не са я поправили)
• магистрална връзка от Русе до Стара Загора (АМ Тракия), пресичаща Стара Планина, която да осигури връзката Румъния – Турция изцяло по магистрала.
• Поне четирилентов път от магистрала Хемус до Видин (вероятно магистрала е ненужна тук)
• Подобрения по пътя до Оряхово и разширение на пътя Русе – Шумен (свързвайки Русе с Варна)

Знам че „няма инвеститорски интерес“ заради „слаб трафик“. Но знам че има и приоритети в развитието на регионите и че не може да има трафик, ако няма път. И трябва да гледаме години напред, а не какво ни е трябвало вчера.

Споделете във Facebook

Споделете в Twitter

Обикновено не обръщам чак такова внимание на класациите, измерващи това как хората се оценяват в различните държави, но последната попаднала пред очите ми, направена от Галъп и публикувана във Форбс, привлече вниманието ми с публикуването на цялата таблица с резултатите.

Накратко – зададен е на хора от 155 държави, между 2005 и 2009-та (хваща само малко от кризата и това вероятно поизкривява резултатите, но…) простият въпрос как оценяват общото задоволство от живота си в скала от едно до десет. После същите въпроси са задавани за това как е преминал точно определен ден, тоест е оценено и ежедневието им.

Резултатите не ме изненадват с това че българите се оценяват като нещастни в живота. Но е поразително колко зле се оценяват – България е на 137 място по самооценка от 155 държави! Оценили сме се между Чад и Сенегал – първата – една от най-бедните (ама наистина) държави в света. Зад нас са само няколко африкански държави, Хаити и Камбоджа.

Не е и никаква изненада, че по самооценка сме най зле в Европа. Но съседна Македония е на 96-то място, Албания е 103-та, а Румъния – 73-та. Ние сме и ясно изключение от доста забележимата корелация между богатство и самооценка.

Просто е налице поредното доказателство, че в световен мащаб сме на челните места по мрънкане без причина. Пътищата ни не били като германските, плажовете не са като тайландските, данъците не са като в Монако, политиците не са като шведските, а престъпността ни е по висока от сингапурската.

Нищо че пътищата ни са много по добри от Украинските (оценили се на 73-то място), плажовете – по-добри от холандските (4-то място), местни данъци практически не плащаме, за разлика от англичаните (17 място), политиците ни са много по-добре от туркменистанските (18 място), а престъпността няма нищо общо с мексиканската (18 място).
Но мрънкачите ни са ненадминати. Нямаме никаква трезва преценка, нито в сравнение със себе си от преди време, нито с околните. Само ни бива да гледаме в паницата на германци и американци, които са работили столетия, за да са там, където са сега. И да сме нещастни…

снимка сс Pink Sherbet Photography

Споделете във Facebook

Споделете в Twitter

Няколко поуки от изминалата седмица.

Първо, трябва да си пълен цървул, за да отидеш на море, да платиш по 200 лева на ден и преди да си тръгнеш да откраднеш нечий телефон. Нагледна демонстрация, че кражбата няма нищо общо с нуждата, а само с възпитанието. А е и трудно да се дистанцираш от подобни хора.

Второ, нашите полицаи (и тези с които се сблъсках в частност) са напълно незаинтересовани да помагат, макар и много любезни. Приеха ми жалбата и… нищо, въпреки цялата информация, която имаха. Което ме води до:

Трето – полицаите използват забраната за проследяване на мобилни телефони, заложена в ЗЕС за за извинение, как няма да намерят телефона, защото съда не разрешавал (кражбата на телефон не е тежко престъпление). Нищо че с моето разрешение (собственика на телефона) както МВР така и мобилните оператори има пълното законно право да проследят телефона и това няма нищо общо със ЗЕС. В ЗЕС се разглежда случаите за проследяване без разрешението и без знанието на собственика на телефона.

И последно, да ти откраднат телефона може да има и положителни страни. Можеш да провериш дали не се привързваш твърде към една обикновена вещ. Което не е хубаво и това че съм свикнал да си проверявам блоговете през телефона и да си пиша черновите там, не значи че не мога без телефона. Мога и поне се радвам да разбера, че е така. А и получих шест дни без телефонни обаждания – през 2010-та това си е направо подарък…

Споделете във Facebook

Споделете в Twitter

Докато някой се впечатляват от епични победи с 1:1 някъде из Африка, където на някой даже не им се тренира, другаде истински мъже се състезават на зелената трева – в Лондон.
Вчера вечерта, 11 часа и 5 минути (!) игра на корт 18 на Уимбълдън, Джон Иснер победи във скромен мач французина Никола Маю с 6–4, 3–6, 6–7(7), 7–6(3), 70–68. Мач, който беше прекъсван два пъти, защото просто денят свършваше… И това че Иснер победи, съвсем не означава че Маю няма също да остане в историята. Просто това, което беше показано надминава човешките възможности.

Този мач счупи всякакви рекорди в тениса! И то с много!

Най-дългият мач по време досега е бил „едва“ 6:33 ч между Фабрис Санторо и Арно Клеман през 2004 на Ролан Гарос – сам по себе си впечатляващ рекорд, задминат почти двойно.
Всъщност даже само последният сет с дължина 8:11 часа е много по-дълъг от всеки мач досега.

Ако броите геймовете, през 1969 се играе мач със 112 гейма и завършва 22–24, 1–6, 16–14, 6–3, 11–9. Тогава даже не е имало тайбрек в сетовете (досегашният рекорд за мач след въвеждането на тайбрек беше „жалките“ 83 гейма). А този мач е продължил 183 гейма – над 50% от стария рекорд и със 100 (!) над стария рекорд за мач с тайбрек.

За това колко е впечатляващо това, трябва да споменем, че таблото на корта спира при 47-47 в петия сет (IBM не са го програмирали за по-дълъг сет), a онлайн таблото (което и аз следя) спира при 50-50. На никой не му е минавало през ума, че може да се играе толкова.

Рекордът на Иво Карлович за 78 аса в един мач беше задминат от Иснер още при 39–38 в петия сет и в момента Иснер е еднолично на първо място по брой асове в един мач със 112, водейки с малко пред… Маю със 103.

Но даже по-впечатляващо от сухите цифри е поведението на двамата. Иснер и Маю играят на високо ниво (статистиката за грешките им или по-скоро липсата на такива говори красноречиво). Геймовете се печелят, а не се губят даже при огромната умора от почти седем часа непрекъсната игра във втория ден. Първата почивка за тоалетна е след 6 часа и половина непрекъсната игра (при 58:58 във втория сет). Без прекъсвания, без разправии със съдии, без консултации с треньори, без фалшиви „контузии“ за да се изкопчат няколкоминутни почивки, нищо. Само игра и професионализъм.

Макар че това е едва първи кръг на турнира Маю игра четвърти мач, тъй като идва от квалификациите – и имаше „леки“ мачове дотук – един петсетов мач срещу Кубек в последния кръг на квалификациите, както и трети сет срещу Богданович, спечелен с 24–22 във втория кръг!

И сега Иснер – горкият победител от този мач на титани, ще се изправи срещу Тимо Де Баке във втория кръг, който е „свеж и отпочинал“ след 6:7 6:4 6:3 5:7 16:14 в своя мач от първия кръг.
Или просто да цитираме Джони Мак – „Those wimps in football moaning after 90 minutes then 5 days off„

P.S. Не знам как на Булсатком им излиза сметката. Едва ли с ексклузивно предаване на Уимбълдън са спечелили повече пари от нови договори с абонати, отколкото можеше да спечели някой показвайки реклами на всички любители на тениса по общодостъпна телевизия. За съжаление икономическият гений на булсаткомците значи че само можем да четем за тази частица история…

Споделете във Facebook

Споделете в Twitter

Заради много по-малкото очаквано поскъпване на електроенергията, отколкото на парното от 1 юли, е възможно повечето потребители да предпочетат да се отопляват на ток. „Ако се повиши още цената на топлоенергията, топлофикациите ще затънат, затова регулаторът има механизъм“, каза министърът и даде пример с цената на тока от когенерациите, която регулаторът може да повиши за сметка на цената на топлоенергията.

Това е цитат от изказване на министър Трайков. Добър пример за пазарна политика от дясно правителство – понеже газа ще стане по-скъп – да вдигнем тока, че да няма дисбалнс.
И как са забравили – ами дървата и калта изкопана от Марица Изток въглищата? Трябва и те да поскъпнат, защото иначе горките свещени крави, пардон топлофикации, ще фалират и затворят, което всъщност отдавна трябваше да стане.

Явно просто ще трябва да мине десетилетна агония и куп пари на данъкоплатците да отидат в нечии ненаситни усти, докато нещата си дойдат на естественото място. Защо ли ми напомня на Кремиковци?

Споделете във Facebook

Споделете в Twitter