Даниела и Михаил

Всъщност темата дойде от един друг въпрос, който беше зададен в едно предаване по BBC - "морално ли е да подарим свободата на един народ или той трябва да си я извоюва?". Този въпрос би предизвикал безкрайни дискусии ако бъде зададен на подходящото място. Трябва да се засегне именно способността на една група хора да се управляват, когато те все още не са доказали способността за това. И дали тези хора са способни да се уважават и да бъдат достойни за уважение.

А изпитаният емпиричен подход ни показва множество примери и в двете категории.

От едната страна са държавите с "подарена" свобода. Държави, в които предишните "завоеватели" са се оттеглили по своя воля, оставяйки "поробените" да се управляват сами. Може би просто им е писнало, може би просто са се усетили, че не си струва. Примерите са много. Има един цял континент който е жив пример. Това е "забравеният континент". Държавите, където при наличие на никакви или съвсем незначителни освободителни движения, колонизаторите се оттеглят и оставят населението да се самоуправлява. Африка.
Дали това оттегляне, днес половин век по-късно е било правилно още се спори. Дали управлението на тогавашните европейски колонизатори е било справедливо и винаги хуманно? Не.
Но дали положението се е влошило оттогава? О, да! Показаха ли се тези "свободни" народи способни да се управляват? Определено не! Те замениха едни "тирани" с други. Всички тези държави постепенно намериха нови диктатори и ако отхвърлят един от тях, на негово място просто се появява нов. Пропастта между тях и свободните демократични държави е зайнала и от "освобождението" се разтваря все повече и повече. Африка е един, но не и единствен такъв пример - такива има и в Латинска Америка, Азия и… Европа (за това малко по-късно).
Нека обединим тази група под един общ признак - Освобождението или "демокрацията" е постигнато с (почти) изцяло външни фактори и минимална вътрешна намеса.

В другата категория са държавите в които "освобождението" е постигнато самостоятелно, след вътрешни еволюционни процеси и (макар понякога под влиянието на външни фактори) е резултат на вътрешни усилия. Примерите са много и много разнообразни. От класическия - САЩ (след освободителна война, водена срещу колонизатора), през Франция (след няколко неуспешни опита) и Италия, до Индия, която може да има много недостатъци но силно цени демокрацията си.

Да дадем и няколко не толкова очевидни примера. Първо Русия. Тя се "освобождава" от царската тирания, благодарение на външни фактори и имигранти. Обикновените руснаци не правят нищо, освен да гледат отстрани. Естествено не след дълго "освободителите" налагат своя собствена тирания. Никой не им попречва. През 1990-та година системата рухва под комбинация от външни причини и отново с никакъв народен натиск. Плахият опит за демократизация естествено е погребан скоро с пълното одобрение на хората.

Китай според мен пък е в процес на преминаване във втората категория. Има опити за демократизиране, предизвикани от вътрешни фактори. Външен натиск практически отсъства (хилавите неправителствени организации за защита на човешките права не се броят). Според мен след няколко десетилетия (да, десетилетия, тези неща не стават веднага), китайците ще имат и ще ценят своята демокрация. Заедно с Бирма може би.

Сега и България. Къде според вас сме ние? Нека проверим:
През 1978 година, след кратка война без съществено българско участие (под 7% от войските, почти напълно необучени), една чужда армия побеждава армията на поробителите на територията, на която живее българският народ. Подарено ни е подобие на независимост. Преди това българите правят плахи опити за автономия (църковна) и още по плахи (и малко жалки) опити за независимост. Изявени народни лидери няма, елит също. Начело на народа (нация засега няма) има вакуум. И естествено си го запълваме с внесен управник, който управлява съвместно с офицерите на спечелилата армия. Диктатурата не закъснява. Народът се радва в началото, после му писва, а накрая само псува. Колко различно от Гърция даже. И колко прилича на Иран след англичаните.

Няколко десетилетия по-късно - 1944 година. Отново същата армия идва и ни "освобождава". Народът даже не знае дали трябвало да се освобождаваме. Просто от гората излизат едни хора и се обявяват за освободители. Никой (народът като цяло имам в предвид) не протестира, защото на никой не му пука. "Освободителите" са толкова некадърни, че им трябва не само външната армия, а даже се съюзяват и с моментната опозиция. Хората люпят семки и гледат. За разлика от Полша например (те там се освобождават, но за малко, но поне се опитват).

Още няколко десетилетия по-късно пак се освобождаваме. През 1989 година, вътрешен натиск за това отново няма (различен от необходимостта, поради фалита на държавата, предизвикан от пълната некадърност на управляващите). Просто вече няма кой отвън да подкрепя и това управление. Хората не знаят какво да правят и след малко викане насам-натам пак си избират същите хора. Свободно си ги избират. Вече двадесет години с малки изключения, поради няколкото забележителни провала (нов се задава скоро). Никой не иска сметка за миналите грехове, никой не смята, че заслужава нещо по-добро. Никой не прави нищо, за да стане нещо по-добро. Никой няма намерение да премахне гнидите, които са ни яхнали и ни смучат.

Някой се надяват Европейският съюз да свърши тази работа. Даже и да стане (което няма да стане), ние само ще изчакаме да се обърнат и ще си намерим нов диктатор. Ние не искаме да сме свободни, защото никога не сме се освобождавали! Не ценим свободата си, защото не сме я заслужили! Когато някой ни тика свободата насила, ние я гледаме като нещо мръсно и гадно. Още не сме усетили нуждата от нея. Не сме отгледали свое общество, лидери и ценности. Общи. На всички.
И когато го направим, тогава ще сме наистина свободни. И никой няма да може да ни попречи. Но едва ли ще стане в моя живот. За съжаление. А дотогава ще сме в една група със Зимбабве и Боливия и ще чакаме поредния "спасител". Каквото и си заслужаваме.

Ние сме толкова свободни, колкото сами сме направили за да сме такива. Тоест никак.

^{Снимка сс The unnamed}