Даниела и Михаил

Отдавна не съм писал в тази категория, но сега една статия от Дневник отново ме накара да си я спомня.
На първо място ме привлече този цитат, който (макар и "непредставително"), напълно се покриваше с моята антикласация:

Експресна непредставителна анкета сред жители на София подрежда дразнителите в градската среда ето така:

• хулиганството на пътя
• колите, паркирали безсъвестно по тротоарите, без да оставят място за минаване на пешеходците
• все по-социалистическия начин, по който посрещат в доста магазини и заведения – нелюбезен, кисел, неосведомен персонал, комуто клиентът е длъжен
• таксиметровите шофьори
• обслужването в банките; в институции, ведомства и прочие структури, прилагащи параграф 22
• повсеместната мръсотия
• наглите търговци на пазара, които ревват: "не ппипппай ссстокатааа!", дори когато става въпрос за картофи с буци засъхнала кал по тях
• явлението "профилактика" - на топлата вода, отскоро и на интернет (въведена от БТК, продължителност две денонощия, без предупреждение и без извинение)
• рекламите и обявите по улиците
• някои водещи на сутрешни блокове
• съседите/тормозът на работното място

А по-надолу, има и една идея…

Знаете ли, че има една страна, в която сърдитите млади хора се превръщат в по-сърдити старчета, които правят безакцизна ракия от гроздовете на гнева си? И не
ви ли е мъчно, че тази страна се намира точно под вашия нос?

Гражданското поведение на българите се основава на много негативни емоции, но рядко е свързано с рационално, информирано действие. По-точно противодействие спрямо причинителите на социалния яд.

Киснем си в едни и същи влудяващи факти от действителността - от битов до институционален произвол - които всекидневно ни късат нервите, обаче не протестираме. Или протестираме така, че все не успяваме да изведем нов обществен принцип и промяна в отношението. В ситуации на очевидна нередност
адреналинът ни скача, но резултатът е по-скоро физическо главоболие, отколкото главоболия, свързани с отстояването на гражданска позиция.

Колко от нас, след като ги излъжат в чейндж бюро, ще се обадят в Министерството на финансите, ще установят името и длъжността на човека, занимаващ се с подобни случаи, и ще извоюват среща с него, на която да научат, че съществуват законодателни пречки за справяне с такива казуси? Можете ли да преброите наум познатите си, които ще имат мотивацията и енергията да се борят цяла година с полицията, за да си върнат мобилния телефон, конфискуван, "по погрешка"? Или, да речем, колко са онези, съдили общината заради разбития си в дупка автомобил? (Аз се сещам за един-единствен човек. Същия, за когото се сещате и вие.)

Въпросът е кое е най-здравословно - да псуваш, да пасуваш или да си кажеш и интелигентно да си потърсиш правата?

Експресна непредставителна анкета сред жители на София подрежда дразнителите в градската среда ето така:

- хулиганството на пътя
- колите, паркирали безсъвестно по тротоарите, без да оставят място за минаване на пешеходците
- все
по-социалистическия начин, по който посрещат в доста магазини и
заведения – нелюбезен, кисел, неосведомен персонал, комуто клиентът е
длъжен
- таксиметровите шофьори
- обслужването в банките; в институции, ведомства и прочие структури, прилагащи параграф 22
- повсеместната мръсотия
- наглите
търговци на пазара, които ревват: "не ппипппай ссстокатааа!", дори
когато става въпрос за картофи с буци засъхнала кал по тях
- явлението
"профилактика" - на топлата вода, отскоро и на интернет (въведена от
БТК, продължителност две денонощия, без предупреждение и без извинение)
- рекламите и обявите по улиците
- някои водещи на сутрешни блокове
- съседите/тормозът на работното място

От известно време насам върху стъклата на идиотски спрели по тротоарите коли в центъра на столицата започнаха да се появяват разноцветни стикери във формата на балон, съдържащ послание "Докато махате този стикер, вероятно ще разберете какво означава някой да застане на пътя ви!" "Бихте ли се завъртяли три пъти около мен? А защо аз да се въртя около проклетата ви кола?" "Вие сте паркирали колата си в платното за детски колички!"

На всички лепенки отдолу се чете "моля ви, паркирайте съзнателно" и подпис: "Ваш съуличник" или "Ваша съуличничка".

На някого най-после му е писнало да си мълчи, затова е намерил начин да каже на "говедата" какво си мисли за тях.

Тук няма да се занимаваме с бездънната тема за недостига на паркинги. Става дума единствено за неспазения принцип на Хенри Дейвид Торо "лош поданик, но блажен ближен". В случая това означава да паркираш с мисълта, че не всички минувачи са Феноменалните, които могат да се процедят между колата и сградата, в която си опрял броня. По улиците се движат още старци, деца, майки с деца, хора с увреждания и да не се съобразяваш с тях е нечовешко.

Anger management

Значи, за стикерите. Те се появиха, след като наборът от средства за партизанска борба с нарушителите вече включваше: одиране на боята с ключ, нож или пирон; драскане по прозореца с маркер или червило; вдигане (предупредително), кълчене или направо изтръгване на чистачките; заливане на автомобила с нафта или някаква биологична маса…

Съуличничката, решила да опита цивилизовано, е Велина Мавродинова. Тя е централна софиянка, майка на малко дете, шофьор. Късметлиите я познават като креативното ядро на "Студио Ентусиазъм". Безобразно паркиралите пък познават ентусиазма, с който тя реагира на арогантността им.

Велина решила да направила стикерите с терапевтична стойност. Благотворното им действие е доказано - залепваш един, вместо да вандалстваш, и стискаш палци шофьора да го
нападнат угризения.

Най-чудесното на стикерите е, че са си чист граждански импулс, лично усилие. Велина не иска да оглавява общественото недоволство. Със сигурност няма да регистрира сдружение "Съуличник", не нарича идеята си ПРОЕКТ и не се готви да кандидатства за финансиране от някой европейски фонд.

Джема Барух е експерт в Европейския институт. Гостува в този материал, защото има дългогодишна програма за справяне със сърдитковците.

"Те са най-често по сергиите на пазара, в магазините и ресторантите. Качеството не ми е безразлично, затова искам да си избера
зеленчуците например. Когато някой ми се тросва, че не мога да пипам, обикновено на много висок глас казвам, че ще мина на другата сергия, където със сигурност ще ми позволят. Човекът на съседната сергия вече е чул разговора и е готов да ме обслужи, както аз искам. Височината на гласа ми привлича винаги вниманието на повече хора около мен, които с
готовност ме следват до другия продавач. Естествено че чувам подвиквания и ругатни от първия продавач, на които или не реагирам, или отново "възрожденски" обяснявам, че той не ми подарява стоката си, а ми я продава, и затова аз съм в правото си да  имам претенции.

Сърдито и арогантно отношение срещам и в магазини за дрехи. Има продавачки, които се държат така, сякаш бъркам в собствения им гардероб. В такива случаи пак обяснявам, че никога повече няма да вляза в техния магазин и ще направя всичко възможно да разкажа на повече хора какво е отношението към клиента и ще ги посъветвам и те да не влизат там. Други "дребни неудобства" са липсата на дребни пари, когато трябва да ми върнат. Доста често ми казват да отида да разваля. Това винаги ме е вбесявало и пак обяснявам, че не е моя работа да се грижа да имам дребни, а нейна или негова. В противен случай губи голяма част от клиентите си. А в ресторантите разказвам на група съмишленици идеята да закрием туризма и обслужващите го дейности в страната за около 3–5 години, докато се научи персоналът как да се държи с клиентите. Случва се сервитьорите да разберат този намек.

Реакциите ми не ме успокояват, не се разтоварвам. Скандалите също не вършат работа. Псуването  - още по-малко. Затова и ще продължавам. Успокоението ми е, че моята дъщеря също има своя позиция по въпроса. Ако види, че някой хвърля боклук на тревата пред социалистическия ни блок, го пита дали живее в района. Ако отговорът е отрицателен, тя го праща да хвърля боклуци пред техния си блок, защото иска да живее на чисто място.
Демонстративно е заставала пред таксиметрова кола, за да вдигне изхвърлената от шофьора бележка на улицата. В повечето случаи обаче ни считат за странни…"

Въпросът сега е как "странни" да станат онези, на които не им пука.

---

Велина Мавродинова, ентусиаст

Номерът е да се изразиш

Война ли са стикерите?
-
Не. Веднъж мама паркирала пред детската градина на дъщеря ми за 7 минути и някой наритал колата така, че после тенекеджията ми взе 450 лв. Това е война! Правих стикерите с мисълта, че агресията поражда агресия и трябва да внимавам да имам повече аргументи, отколкото емоции.

В какъв тираж ги отпечатваш?
-Отначало по 100 от вид = 900 стикера. Сега чакам да ни отпечатат общо 2700, защото приятелите и съседите много ги търсят (смях). Засега могат да се намерят само в Червената къща или от приятели. 

По колко на ден залепваш? 
- Лепя по два на кола (отпред и отстрани) най-често по три коли на ден, голяма рядкост е да не залепя нито един.

По какво засичаш ефекта?
- Ефектите всъщност са два: възможността пешеходец да се изрази адекватно и шофьорът да започне да се замисля. Без да мога да се закълна… но ми се струва, че в отсечката на "Паренсов", между "Любен Каравелов" и "Евлоги Георгиев", все по-рядко има нужда да лепя. Понеже нашата улица се поизчисти, сега на път за работа се отбивам по "Паренсов" към "Левски", че там паркират много брутално. За нашето кьоше мога да кажа, че вече само случайни "пришълци" паркират лошо напоследък!

Но основната идея си остава изразяването. Един психотерапевт ми каза веднъж нещо, което честичко си повтарям: в конфликтни ситуации номерът е така да се изразиш, че хем другият да разбере, че е прекалил или те е засегнал, хем да не го обидиш. А в градския живот дори не можеш да се изразиш и по цял ден си ходиш засегнат.

От http://www.dnevnik.bg/show/?storyid=328088